Езерото в парка

Интервюто бе минало добре, поне според моите убеждения за "добре". Облякох някаква къса рокля (не много претруфена), сложих малко грим,високи обувки и тръгнах. Не ми се стоеше в празната къща. Скоро бях пристигнала и скъпата ми сесричка все още не знаеше за това. Нищо, ското щеше да научи. Или да ме види по телевизора.
Вървях и стигнах до парка, реших че е добро време за разтоварване на излишните емоции. Влязох и стигнах до някакво езеро. Беше красиво ..
Седнах на една от пейките. До мен имаше хубаво момиче с тъмна коса и бяло лице, Изглежда не само аз не познавах града чак толкова добре.

Обърнах се изненадано, че непознатата знаеше моето име. Щях да попитам "познаваме ли се", но тогава я познах.
-Аманда! -Писнах радостно, като я прегърнах внимателно. -Не знаех, че си тук! Мислех, че си .. знам ли.. другаде..
Засмях се, като се облегнах удобно и я погледнах. Не се беше променила, изглеждаше също толкова хубава и мъдра колкото и преди. Имах толкова много въпроси, а вероятно и цялото време на света нямаше да ми стигне да задам всеки един и да изчакам отговорите ѝ.
-Как си? Как са нещата при теб? -Започнах без дори да изчакам отговора ѝ на предишните възклицания. Толкова се радвах да я видя.

-Водеща съм, Аманда. Водеща! -Казах толкова пискливо, че се ужасих от себе си. -Скоро може да ме видиш по телевизията!
Бях повече от доволна от себе си. Можех да стана продавачка в магазин, дори да гладувам.. но семейство Адамс не се давахме лесно. Кръстосах крака и я погледнах с видима радост.
-Не вярвах, че ще те видя. Тъкмо си мислех за теб! -Да, нямаше как да забравя времето,в което тя беше до мен, когато никой друг не беше! Наистина никой! Но сега.. нямаше смисъл да се натъжаваме с изминали дни.
-Е, намери ли си работа тук? Мога да ти помогна с нещо. Само кажи. -Добавих накрая.

Замислих се малко, след което последва нова вълна на писъци..
-Хей, искаш ли да си.. личната ми стилистка? -Попитах я. Боже, понякога бях просто гениална! Това беше шанс да прекараме повече време заедно и да си наваксаме изгубените години.
-Разбира се, ако ме одобрят за последното интервю, на което отидох. Ще съм водеща на вечерно шоу. -Добавих,но имаше ли значение? Дори да не бях одобрена, все щяха да ме вземат някъде и щях да имам нужда от стилист! На кого другиго можех да се доверя повече?
Толкова се радвах за тази наша нелепа и случайна среща! Измъчваше ме, че не мога да попитам нищо за брат ѝ. Нямах нужната смелост за това. Бяха минали 2 години!

Погледнах я. Тя винаги знаеше кога нещо ме измъчва или човърка отвътре. Не можех да си обясня как разбираше, но успяваше.
-Брат ти.. -Започнах крайно неуверено. -Знам,че минаха две години, от както се..изпокарахме по средата на улицата заради онази..Моника.. и.. И когато си събрах с гръм и трясък нещата.. Но .. как е той?
Да, не исках да си призная колко копнея да знам как е. Отчаяно бях опитвала всевъзможни начини да не мисля за онази вечер.. И за него изобщо. Но не се получаваше. Винаги ми липсваше.. и беше жалко че не желаех да го призная.

Усмихнах се съвсем леко и я погледнах в очите.
-Не знам.. -Казах несигурно. -Липсва ми.. Дори.. се притеснявах дали постъпих правилно.. Дали.. му пукаше изобщо, че си заминах..
Да, бифшите винаги открадваха една част от сърцето ти, а той открадна..доста повече. Тогава бях наивно момиче на почти 18 и си мислех, че живота е розов. Е, зависи от коя страна го погледнеш.. Не се оплаквах.
-Ти чувала ли си се скоро с него? -Попитах с може би лека надежда в гласа, която Аманда щеше 100% да улови. Никой друг.. не ме познаваше толкова добре, колкото тя. Дори собствената ми сестра.

Погледнах надолу, след което запазих мълчание за около минута.
-Аманда.. И двете знаем колко държах на него. Не знам.. дали той държеше толкова на мен.. Но факт е, че ми липсва. -Тя знаеше колко трудно признавах липсата на нещо и щеше да разбере колко много се нуждаех да го видя. Обичах ли го? Глупав въпрос.
-Знаеш, че той беше този, заради когото спрях да се друсам. -Добавих тихо и се усмихнах нелофко. Мразех да говоря на тази тема. -Но не знам..дали той ще иска да ме види отново ..

Сгуших се в нея и се сетих за прекрасната му усмивка. И за разочарованието в очите му, когато ме видя да се друсам. Да, тогава ми подаде ръка, но не подозирах колко бързо ще пропадна след това..
-Дей ми липсва. И .. ако го видя не знам как точно да се държа, Аманда. Знаеш,че сестра ми и семейството ми бяха против него.. Но не това е важното.. А как да се правя,че нищо не е станало помежду ни.. Не мога да му се хвърля така..
Въздъхнах и се усмихнах натъжено при спомена как си събирах нещата, без дори да се опитам да го изслушам. Може би и аз имах вина?

Отпуснах се и за миг се оставих на магията на парка. Беше красива... тишината и всичко тук. Спомних си как в същия този парк с Дей се разхождахме ръка под ръка. Как ме уверяваше, че ме обича.. За което му вярвах безцеремонно.
Дали нещо се беше променило? Дали бях пораснала или все още бях същото наивно момиче?
-Трябва да се видя с него.. -Излезе просто от устните ми.

Погледнах я.
-Знаеш най-добре от всеки, че това, което изпитвам към него няма да изчезне никога. Независимо в чии прегръдки съм. -Казах бавно, като не спирах да я гледам. Наистина се надявах и той да е изпитвал нещо подобно. Но да разбереш истинските чувства на Деймън беше повече от трудно. Понякога се съмнявах, че го е грижа за мен, но после виждах онзи поглед. Така както ме гледаше не бе погледнал никоя наоколо. Дали още пазеше този поглед само за мен?
-Имаш ли.. негов телефон или дори адрес, на който да живее? ЛА е голям град и ако нямаме поне една малка следа трудно ще го открием.

Погледнах Аманда и се усмихнах съвсем леко.
-Мислиш ли, че .. нещо се е променило, след като аз заминах? -Въпрос, който доста често си задавах. Ако да, какво точно се беше променило.. и ако не, щеше ли да се промени, ако аз и той се срещнем отново лице в лице.
-Тоест.. след като аз, а после и ти заминахме? И го оставихме сам. -Последните думи бяха изречени с тъга. Започвах да съжалявам за действията си онази вечер. Може би трябваше да седнем и да поговорим, а не да крещим по булевардите и да всяваме хаус в и без това объркания ЛА.

Усмихнах се съвсем леко, като прокарах ръка през косата си и погледнах Аманда. Беше същото момиче, което ни сдобряваше с Деймън, когато се скарахме жестоко.
-Е, надявам се да си права. -Казах с известна доза надежда. Спомних си за онази вечер на рождения ми ден, когато той се държеше толкова мило, но никога не би си го признал. Тогава бяхме повече от щастливи. И го знаехме. -Трябва да го намерим възможно най-скоро.