Засмях се на изказването му за личната карта. Явно и той беше практикувал тази малка измама, когато все още не е можел да пие.. поне според скапания закон, който го забраняваше. Добре, че поне се взимаше книжка на 16, иначе в противен случай нямаше да мога да издържа. Идеята да се возя в такси или о, милостиви Боже - в рейс, никак не ми допадаше.
-Ами да, оттук съм - казах и кимнах с глава. Това беше може би едно от хубавите неща в живота, че бях от Лос Анджелис. Не можех да си представя да живея някъде другаде, макар че бях ходила на доста места, даже в Русия. Което отново ме подсеща, че там ми дадоха алкохол без лична карта. Отпих от мартинито си, което вече беше наполовина и се замислих какво да си взема след като привърша с питието си, макар че не бързах. Едно от малкото неща, които знаех от майка ми беше именно това, че мартини се пие бавно, с класа. Беше си изкуство, само дето аз не бях алкохолния Да Винчи, че да се стремя да го пия "по правилата".
-Ами ти оттук ли си? - попитах го и аз. След малко не издържах и без да се замислям изстрелях и другия си въпрос.
-Случайно да имаш нещо общо с телевизията? - попитах го.